Публикуваме мнението на Боян Рашев, изпратено до "Дневник": 

Вече 17 дни протестираме. Няма никакви индикации, че властта възнамерява да изпълни исканията ни. А те не са много. Просто да разпусне парламента и да насрочи дата за нови избори. Аз не искам повече.

Нищо неочаквано. В историята на комунизма няма случай на отказ от власт без кръв или сделка – аз поне не се сещам за такъв. А ние не предлагаме нито едното, нито другото. Ние просто им казваме, че не им вярваме, и културно ги каним да напуснат сградата на Народното събрание, която са превърнали в охранявана кочина. В отговор те правят назначения, коват закони, подхвърлят подаяния и ни игнорират – доста по-успешно, отколкото ние тях.

Лъжат за броя ни – според МВР варираме между 2000 и 3000 всяка вечер и всички медии коментират тези числа, макар за всеки журналист на площада да е очевидно, че сме с един порядък повече.

Лъжат за поведението ни - всячески се опитват да покажат и докажат, че проявяваме насилие и сме обществено опасни. И че трябва да ни арестуват, преди да сме наранили висш народен избраник, бил той и идиот.

Лъжат за произхода и мотивите ни– от мизерни лупмени, алкохолици и наркомани до богати, разглезени софиянци. Хипитата се събират да се натряскат и търкалят на воля на Орлов мост. Заедно с тях олигархията паркира джипа и отива на парад всяка вечер, за да не може Партията да й вземе парите и да ги раздаде на народа. Обзалагам се, че електоратът в Нови пазар и Полски Тръмбеш масово вярва в една от двете версии.

Сигурни са, че ще повикаме, ще се поразходим, ще попишем и ще поговорим, ще се оплакваме и накрая ще се откажем и ще си гледаме работата. Защото така е било винаги, такива са българите… или поне тези, които те познават.

Страхотно ни подценяват!

Освен че съм протестиращ съпруг, баща, предприемач и мениджър, си имам и хоби. Нарича се ултрамаратон, или бягане без почивка на умопомрачителни дистанции през пресечен терен. Протестирането ми попречи на участието на Витоша 100 км. (Бесен съм – чаках го цяла година.)

Какво означава това за тях?

Означава, че съм способен да издържам на умора, на жажда, на глад, на жега, на студ, на безсъние, на силна и непрекъснато увеличаваща се болка безкрайно дълго време и въпреки всичко да продължавам да се движа към целта си с непоколебимата увереност, че все някога ще я достигна, колкото и далече и невъзможна да изглежда. И колкото повече има от горните, толкова по-голямо е удоволствието да продължавам напред!

Означава, че са

прецакани, защото аз просто не се отказвам

Рядко пропускам протеста. Гледам хората и не вярвам на очите си. Слушам думите им и не вярвам на ушите си. Говоря с тях, а все едно си водя монолог.

Виждам себе си хиляди пъти. Татковци (и майки) в 30-те с малки деца, които очевидно са добре. Мениджъри и предприемачи, творци и професионалисти, все хора от същата порода като мен, които просто не се отказват! Уверени, защото са постигнали нещо. Въпреки онези в кочината.

Виждам себе си преди 10 години. Млади хора в началото на 20-те. Образовани и изпълнени с надежди и мечти. Европа е в краката им – няма визи и граници. Обаче искат да останат или да се върнат и търсят причината да го направят. Обичат България и искат бъдеще тук. Искат възможности сега и ги търсят при нас, защото ние ги създаваме.

Виждам поколението на родителите си. Някои осъзнават какво са постигнали и колко лесно могат да го загубят. Други знаят какво не са направили и идват да изкупят бездействието си. Всички познават лукавството на Партията по-добре от нас и са тук, за да ни защитят. Нас и нашите деца. Защото ни обичат.

Виждам децата си. За тях това е весел парад и ние ще направим така, че така да го запомнят. Но и да се гордеят, че са били там. Защото ще остане в историята.

Виждам себе си хиляди пъти. А

те ни гледат и не виждат

защото, познавайки само похотливостта, чревоугодничеството, скъперничеството, леността, гнева, завистничеството и горделивостта си са слепи за чистото. Те не знаят, че нас ни има.

Ние сме поколението на прехода – онези, които издържаха и не се оставиха на течението да ги завлече в чужбина. Ние помним комунизма, но той не е изкривил съзнанието ни. Ние сме калени в годините на промените, но те не са разбили мечтите ни. Ние оценяваме напредъка на България, но знаем как може да бъде и искаме още. Ние знаем, че не всички са маскари, защото не смятаме себе си за такива.

Ние постигаме всичко с упоритост и борба, а те ни предлагат детски надбавки. Ние носим морала, който те смятат, че са изтрили от гените на българина. Ние не искаме много от тях – просто правила и сигурност – а те ни предлагат Болен и Дебелеевски. Ние искаме да обичаме както родината, така и държавата си, а те ни карат да се отвращаваме от нея, да не я желаем, за да я притежават за себе си.

Ние сме нация, която иска свобода и демокрация, а те ни смятат за народ, който е свикнал да носи хомот.

"Ние не сме платени, ние плащаме."

Ние измисляме, ние създаваме, ние произвеждаме, ние осигуряваме. Цялата държава и всеки, който получава нещо от нея, мърда и шава благодарение преди всичко на нас. Ние имаме право на вето и трябва да го използваме.

Всеки месец внасям от името на фирмата и служителите си над десет хиляди лева. Какво ли ще стане, ако спра да ги плащам, докато не се изпълни единственото ни искане. (Не е нарушение на закона – просто се трупат лихви, които с удоволствие ще си платя. Но не на тях…)

Колко ще издържат, ако много други също го направят?

Не мисля, че ще празнуват на 9 септември.