„ Хубавият виц е кратък, смешен и… мръсен „ Един ден се оказа, че половината Пловдив говори на „замундски”
Жоро Пеев е роден в Банско, зодия рак. Той е един от популярните членове на „Замунда Банана Бенд”, която наравно с „Ку-ку”, „Каналето” и „Хъшове” взривява „мирновременната” обстановка през първите години на демокрацията. Дълги години работи в „Канал Ком” и „Евроком”, където е водещ на предаването „Таковата”. Един от класическите ни зевзеци, който наред с Шкумбата внася цвят в сивото ни ежедневие. Според Пеев хубавият виц е кратък, мръсен и смешен. Единствено пред „ШОУ” майничката – в момента живее в Пловдив, повдига завесата на много тайни от житието-битието си, разказва как се е отъркал и запивал, естествено, с дузина звезди от елита и ги е виждал в твърде различна светлина.
- Жоре, как се роди в началото на промяната „Замунда Банана Бенд”? Откъде измислихте подобно шантово име на трупата си? То и в момента сме „бананова република”, но през 1993-та все още имахме надежда за промяна?
- Историята беше такава – двамата с Радослав Бимбалов работехме в Канал Ком-Пловдив. Аз бях радиоводещ и коскоджамити чисто нова звезда. Водех предаването „Нивото на канала в сантиметри”, което започваше всеки божи ден точно в 15 ч., когато програма „Хоризонт” съобщаваше за нивото на река Дунав в сантиметри, и понеже това беше най-скучният сектор от програмата, излъчван на 3-4 езика, оттам ми хрумна идеята да го направя слушаемо. Интересно време, както и стана. Ония години беше романтичният период на радиото, в Града под тепетата имаше седем радиостанции, които бяха в бясна конкуренция, а Канал Ком беше най-сериозна от всички.
Ради по това време беше преводач от английски в редакцията. Покрай закачките стана ясно, че той имал съученик от Гана, 11-то дете на посланика на Гана в Гърция, и изпратен да учи в английската в Пловдив. Аз пък имах колега в университета от Ангола – Фернандо Ндгомозе Командос, той пък хвърляше много ярки лафове със специфичния си акцент на африканските студенти. И с Радо започнахме да си разменяме реплики на техния език – той на ганайско-български, аз на анголско-български. Така един ден ми хрумна идеята да направим от всичките тия закачки някакво щуро предаване. Условно кръстихме държавата Замунда, пуснахме и лафове – „Единият иска банана, другият не иска. Иска мамуна /маймуна – б.а./ – не сте /ще/! Какво иска бе – иска на всеки клон Канал Ком!”
А името на Замунда го взаимствахме от филма на Еди Мърфи „Пристигане в Америка”, където той беше принц на Замунда. В бизнес-клуба на хотел „Санкт Петербург” за час и половина измислихме цялата държава Замунда с географията й, природните й забележителности, религия, политическа система и поминък. Това нещо го записахме и го пуснахме да се върти в събота. Един ден се оказа, че половината Пловдив говори на… замундски. Така се роди и касетата, но не само със скечове, но и с песни. И тогава отидохме при Живко Желев, шефа, той ни даде карт-бланш, и с двама музиканти и с две самосвирки /синтезайнери – б.а./ записахме първите 6 парчета. Но това си беше чисто елементарно „демо”, студио, което не може да ти даде никакви екстри. Тогава дойде съдружникът на Живко от Варна, Симеон Джуров, и така заковахме групата „Замунда Банана Бенд”. Джуров чу парчетата ни и вика: „А бе, пичове, това е много сериозно и трябва да се направи професионално. В момента правим най-модерното студио на Балканите – „Мецо Форте”, и правим албум, както си трябва”. Ненко Коларов, известен композитор и пианист, ни стана аранжьор, присъедини се към нас една плеяда музиканти, които до този момент бяха по чужбина.
- Първата изява на „Замунда” е много парадоксална?
- Към края на юли пристига в Пловдив Тото Котюньо да изнася концерт. Вечерта се оказа, че една част от организаторите са седнали в „Ритора” и италианската световна величина им изнася ексклузивен камерен концерт. Не знам защо Живко Желев решил да се похвали какво си имал и ни изтъпани пред Тото Котюньо, а ние сме трупа на… два дена. Изпяхме две песнички, преводачката горката, просто й се откачи ченето да му обяснява за какво става въпрос. Накрая той беше така благороден и любезен да дойде, да ме потупа по рамото и да каже: „Мулти иронико, мулти фантастико!” Аз литнах до небесата, но явно всичко си беше от куртоазия. Но това ни беше сценичният дебют – пред Тото Котюньо…
- Бил си водещ на предаването „Таковата” по Евроком-България. На кого искахте най-много да го натаковате в ония години?
- Имах една много интересна среща в градската градина в Пловдив малко след като тръгна предаването. Спря ме една баба-реститутка със синя коса и ми вика: „Г-н Пеев, имам един въпрос към вас. Какво сте имали пред вид, като сте кръстили това предаване „Таковата”? Отговарям й: „Само хубави работи, вие какво имате пред вид?!” А тя се репчи: „Ами не са хубави тия работи, бе Пеев…”
- Бащата на „Таковата” е Евгений Тодоров, съпруг на Нери Терзиева. Защо видната ни журналистка и публицистка от онези времена, когато водеше с Живко Желев елитното предаване „Един милион”, се покри и стана пиар на „Овъргаз”?
- Явно така е преценила. Безкрайно много я уважавам и обичам като човек, и като журналист, а на мъжа й съм благодарен, че даде тласък на предаването, а Евроком по това време стана една изключително гледана телевизия.
- А все пак на кого искахте да го „таковате”?
- На всички /бурен смях/, които заслужават…
- Записваш клип „Спомен за уомън” с фолклорен ансамбъл с местни баби от родното място на Николай Хайтов – с. Яврово, с трима цигански музиканти, негърче и мулатче. Странна симбиоза. Режисьор ти е Андрей Слабаков, а за него казваш: „Достатъчно луд и гавраджия като нас”. Що за чешит е синът на Петър Слабаков и съпругът на Ернестина Шинова?
- Андрей ми е изключително скъп и близък приятел, невероятен човек. Той е от тая рядка изчезваща порода хора, които се раздават докрай и във всяко едно нещо, с което се захване, той гори. И го прави от сърце, и от душа и никога не му минава задна мисъл. Бях много потресен от помията, която се изля върху Андрей по време на февруарските протести. Спорил съм драстично с мои познати във Фейсбук, щото го изкараха по-черен и от дявола, изкараха го внедрен комунист. Младият Слабак се отврати от всичко това и каза, че повече никога няма да се занимава с подобни неща. Но, познавайки го, не мисля, че не ще издържи дълго. Той е човек, обичащ да се бори за каузи. Като пушач и като свободен човек го подкрепям напълно. Между другото, съм се снимал в два негови филма – в „Хиндемит” и в „Ерудитът”.
- Казваш, че познаваш Мишо Шамара от „малко шамарче”, но и той често попада между шамарите. Що за образ е колоритния рапъджия?
- Той е свестно момче, беше необичайно, когато се засякохме в студио „Мецо Форте” във Варна през 93-та година. Тогава той издаваше първият си албум с Вальо Кита и бяха едни напълно срамежливи и стеснителни момчета. И Митко Коларов ми вика: „Ела, ела, да видиш какви текстове само са написали! - Съжалявам мила, че те пребих от бой. Вината беше твоя, а шамарът лично мой!”
- Преди години цитира една от любимите си мисли – „Няма нищо по-страшно от това, каквото виждаш на пръв поглед”. Все още ли мислиш така или днес си още по-черноглед?
- Неправилно съм цитиран. Аз казвам, че нищо и никой не е толкова голямо и страшно, отколкото изглежда на пръв поглед.
- Бил си приятел със звездите на родното кино и театър. Какви спомени носиш от тях в себе си?
- Авер съм с Любо Чаталов, веднъж, връщайки се от морето, стигнахме до къщата на Иван Иванов в Оборище, за съжаление, не успях да се докосна до него, но видях надписа на къщата му: „Дом за отдих от култура”. А с Любо сме изключителни близки и до ден-днешен, викаме му „вуйчо”, защото имахме телевизионен проект, който не се реализира, в който той трябваше да играе Вуйчо Добонго, нашият вуйчо на замундците, тип от рода на Батето Иван Славков, абсолютно непотопим и вездесъщ, с връзки по цял свят. И само като си представиш Любо Чаталов с едни побелели расли /коси – б.а/... Не се реализира, но никога не е късно…
- „Замунда Банана Бенд” развеселявала ли е мутри, борчета и прочее представители на ъндърграунда?
- Правили сме, къде ли не сме правили, пред кой ли не, общо взето. Във Враца много ни беше харесала групировката „Империал”. Ходихме няколко пъти там за „Мис Враца”, беше много весело. Последният път се връщаме от Виена, там бяхме в дом „Витгенщайн”, за да пеем на българската емигрантска общност точно във зловещата Виденова зима. И от австрийската столица директно във Враца. Всичко беше много емоционално…
- Изтъпанчвали ли сте се пред „свинаря Гергов”, който, както е известно, притежава половината от Филибето?
- Сигурно сме пели, вече съм му изгубил края. Щото като те канят, не ти казват кани те, примерно Емил Кюлев, лека му пръст, че го споменавам. Канят те на бизнес-фиеста. Отиваш за еди си колко си пари и това е положението. Или си съгласен, или не си съгласен. Но пък не сме имали никога и никакви проблеми.
- Спряган си за един от най-големите зевзеци наравно с Шкумбата?!
- Шкумбата ми е изключително близък приятел, невероятно много го уважавам, защото той е първопроходец на невероятния жанр, който никой няма да го настигне. Това е човекът, от който всички ние сме се учили. Който не ще да си го признае, си е за негова сметка.
- Изкупуваш от пл. „Славейков” книгата на поета Иван Методиев „Гъзове и облаци”. Защо?
- Беше 93-та с риск да вляза в тежък литературен спор. Смятам, че това е една от значимите поетични книги, които се появиха по това време. Не само защото беше скандална, а защото беше разкошна. Изкупих 18-20 бройки, подарих ги на мои приятели, съжалявам, че не ми остана и един екземпляр. Така навремето изкупих през 1986 г. на Венко Марковски прословутата стихосбирка „Чернобил”, но Иван Методиев го изкупих, защото страшно много го харесвам и за мен това беше шедьовър. А Венко Марковски беше най-голямата политическа шарлатания…
- Жоро Пеев реди вицове къде ли не, ръси ги като, хайде да не казвам като какво. Най-вече в „Майна Радио под Тепето”. Навярно би занитил и вездесъщия Иво Сиромахов от „Шоуто на Слави”. Кои са най-новите ти каламбури, свързани с днешния хаос?
- Подобни сравнения за мен са некоректни, щото всеки си носи своя кръст и характер, своето чувство за хумор. С Иво Сиромахов се познаваме и сме в добри отношения. Както казва Мечо Пух, колкото повече, толкова повече. Със „Замунда” сме били гости в „Хъшове”, когато все по-малко хора се осмеляваха да им отидат на гости. Тогава водещ им беше Стефан Рядков, бяхме в една дискотека. А със Слави Трифонов се познаваме още от 1993 г. Той беше гост в Канал Ком и тогава се запознах и с Август Попов в моето предаване. Тогава Слави издаде „Ръгай чушки в боба”, излезе 93-та, а „Замунда” излезе януари 94-та. Премиерата беше в София и Слави ни поздрави.
А Август Попов е един изключително добър актьор, но в един момент започна да се занимава с бизнес, така да се каже, с променлив успех, след това с телевизия – с Влади Въргала бяха заедно, правиха „Пирон”. И с Влади сме близки. Изобщо с цялата оная гилдия по онова време вървяхме рамо до рамо.
- С кои други известни личности от шоу-бизнеса си се засичал, обменяли опит, дето се вика?
- Със всички! С Васил Найденов, с Митко Щерев... А с Орлин Горанов сме много готини приятели, щото той е невероятен вицадция. Малко известен факт. Така се случи, че може би близо над 200 души от така наречения артистичен елит ми бяха на гости в „Таковата”. Орлин е рядко земен и готин човек и така се случи, че да се засечем и да си разказваме вицове до… посиняване. Той страхотно ги разказва. С Тео Шишманов от „Тоника” също сме гъсти.
А с Йорданка Христова имаме велик случай. Отиваме на някаква халтура в Свиленград, на митничарски банкет. Това беше организирано от покойния Къци Димитров, бащата на Мирко Кърнев от „Д-2”. Страшно готин човек, сладур отвсякъде. Той беше най-големият импресарио по онова време. Та с Данчето си изпяхме, какво си изпяхме, уж митничарски банкет, а се оказва, че няма какво да… хапнем. Отиваме в някакво денонощно ресторантче да вечеряме, бяхме само с Данчето в цялото заведение. А на съседната маса седи някакъв местен „бег”, много пиян, който през цялото време се е втренчил в нашата маса. По едно време явно направи някаква връзка, късо съединение, стана, дойде при нас, втренчи се в пищната певица и вика: „Мноо… се звинявам, нали вие сте Софи Маринова?! Мое ли един автограф?!...”. А тя го погледна и вика: „Да!” След което Данчето извади абсолютно невъзмутимо една картичка с нейния лик, написа му „От Софи Маринова” и я му подари. Ние се попикахме от смях, а тя каза: „Това все пак говори лошо за нея /за Софи Маринова – б.а./. Тя е с 40 години по-млада от мен!”
- Жоре, кои са ти последните любими лафове, защото е време вече да запиваме?
- А бе малко злокобно ми звучи това „последно” /бурен смях – б.а./… Ето ти един от последния: „Чувството, което получава мъжа, докато жена му изневерява, се нарича… рогазъм!” И „Жена с черен колан по карате, това означава много здраво семейство, добре възпитани деца, верен съпруг и изключително любезна свекърва.” И: „Вторият брак е победа на оптимизма над тапата!”
- Коя чалга певица би изчукал с кеф и на коя би отказал?
- Нито една чалга певица не бих изчукал. Защото аз съм естетически расист.
- Е-ее, тук малко копираш Доню Донев, с когото бяхме също сакъ приятели?! Разкажи нещо повечко за бащата на „Тримата глупаци”?
- Засичаме се с Митко Бежански и с Вита Самуилов, една невероятна среща, с които и до ден-днешен сме приятели. След това запихме още два-три пъти. Последният път Доню беше с акордеона, естествено, беше много възрастен, 80-годишен. Лицето му покрито със старчески петна, сбръчкан, обаче очите му бяха на… момченце. Гледаше на пакост тоя човек. Попитах го как запазва тоя дух. А той ми отговори: „Много е просто! Имам едно правило: „Събирам се само с млади хора!” Тарикат!
Едно интервю на Георги АНДОНОВ