Това съобщиха от Съюза на артистите в България. Големият български актьор е роден на 13 януари 1925 г. в Бургас. Завършва актьорско майсторство при проф. Ст. Сърчаджиев във ВИТИЗ „Кр. Сарафов” (1952). Дебютира в ролята на Секретар на посолството („Лайпциг’33” – Л. Компанеец, Л. Кромфелд) в НТ „Ив. Вазов” (1952).

Работи в НТ „Ив. Вазов” (1952 – 1957), Държавен сатиричен театър (от 1957). Театрални роли: Иванчо Йотата („Чичовци” – Ив. Вазов), Големанов („Големанов” – Ст. Л. Костов), Телериг („Старчето и стрелата” – Н. Русев), Чиновникът, Разумният („Сако от велур”, Рейс” – Ст. Стратиев), Професорът („Биволът” – Ив. Радоев), Йоната („Кошници” – Й. Радичков), Г-н Балкански („Господин Балкански” – Г. Данаилов), Присипкин, Велосипедкин („Дървеница”, „Баня” – Вл. Маяковски), Артуро Хи, Швейк („Удържимият възход на Артуро Хи”, „Швейк през Втората световна война” – Б. Брехт), Бидерман („Бидерман и подпалвачите” – М. Фриш), Тарелкин, Варaвин („Смъртта на Тарелкин”, „Дело” – А. В. Сухово-Кобилин), Хлестаков, Кучкарьов, Ноздрьов („Ревизор”, „Женитба”, „Мъртви души” – Н. В. Гогол),  Алцест („Мизантроп” – Ж. Б. Молиер), Анто („Вчерашни целувки” – Ю. Дачев), Кръстьо Чокоев („Космонавти” – И. Иларионов), Реджиналд Паджет („Квартет” – Р. Харвуд) и др.

Кино роли: Сали, Петко Шилото („Утро над родината” - 1951, „Наша земя” - 1952 – реж. Ант. Маринович, Ст. Сърчаджиев), Сватбаря („Снаха” – реж. Ант. Маринович, 1954), Ван дер Любе („Урокът на историята” – реж. Лев Арнщам, 1957), Рефера („Любимец 13” – реж. Вл. Янчев, 1958), Васката, Инспектора, директорът Кондов, Езоп, Бай Деньо („Първи урок” - 1960, „Инспекторът и нощта” - 1963, „Вълчицата” - 1965, „Езоп” - 1970, „За къде пътувате” - 1986  – реж. Р. Вълчанов), Спиро, Главния инженер („Специалист по всичко” - 1962, „Кит” - 1970 – реж. П. Б. Василев), Македончето („Тютюн” – реж. Н. Корабов, 1962), Риската („Привързаният балон” – реж. Б. Желязкова, 1967), Клоун в цирка („Бялата стая” – реж. М. Андонов, 1968), Джордано Бруно („Галилео Галилей” – реж. Лилиана Ковани, 1969), Дядото („Игрек 17” – реж. В. Цанков, 1973), Нако („Нако, Дако и Цако – моряци” - 1974; „Нако, Дако и Цако – коминочистачи” - 1976 – реж. Н. Попов; „Нако, Дако и Цако – шофьори” - 1976 – реж. Ив. Касабов), Бог („Бяла магия” – реж. Ив. Андонов, 1982), Кмета („Бон шанс, инспекторе” – реж. П. Донев, 1983), Бай Ганьо („Бай Ганьо тръгва из Европа” – реж. Ив. Ничев, 1991) и др.

Има участия в телевизията, телевизионния театър и естрадата. Носител на национални награди и държавни отличия.

Едва ли има българин, който не познава или не е чувал за артиста Георги Калоянчев, обичан и почитан от своята публика, от своите колеги, от младите му последователи. Каквото и да се напише за неговата личност и огромния му талант, винаги ще бъде недостатъчно и много малко. Това, което е като че ли най-важното е, че изкуството на Калоянчев е жизнено, оригинално и носещо радост. Да се докоснеш до него чрез театъра, киното или радиото те кара да се усмихваш искрено и неподправено, каквото е творчеството на самия актьор.

„Бях в класа на Стефан Сърчаджиев. Много-много не се показвах на преден план. Момичетата и момчетата от столицата се събираха, имаха си свои теми, свой език. Река да се доближа до тях, те се поотдръпнат. Не смеех да се натрапвам. Те заедно се черпеха, заедно пушеха, ходеха си на гости. Аз бях като един сиромах. В първите седмици не знаех къде се намирам. Студент! Изведнъж – студент! Чак не мога да повярвам. Но се спотайвах, оглеждах се, ослушвах се, адаптирах се – много ми беше трудно.

...Както и да е, първият семестър се изтърколи и си отидох в Бургас, във ваканция. Там самочувствието ми изведнъж хвръкна. Влизам в театъра и отвсякъде:
-О, колега! Добре дошъл! Как си, колега? Как е там във висшето училище?
Това „колега” ми гали ухото, аз се перча, перча и въобще забравям огорченията, студената квартира... Докато срещам Тинка Ангелова. Имаше такава актриса в Бургаския театър. Много талантлива.
...
Посреща ме и пита:
- Е, как е, мойто момче? Как върви студентството, а?
Изведнъж падам от облаците на земята и се натъжавам:
-Госпожо Ангелова, вика, свит съм още, не мога да се отпусна. Другите излизат на упражнения, смеят се, говорят, аз седя най-отзад и не смея да шукна...
-Виж какво, мойто момче – подхвана тя, - може да си имаш талант, може да си го носиш в сърчицето, но ако не се изявиш, никой няма да те забележи. Изгубваш се, умираш. Бъди напорист! Настоявай! То ще си покаже. Първият път ще си смутен, втория – по-отпуснат, третия – ще успееш. Трябва ти практика, иначе – загиваш.
Тази среща и тези думи изиграха решаваща роля за моето следване.

Върнах се след ваканцията и още на първия въпрос: „Кой ще излезе на този етюд?” – вдигнах ръка и излязох. Не помня какво изпълних, но имаше смях, ръкопляскане и шумно одобрение. И втория път стана така. И третия. Забелязаха ме, че съм в техния клас...
-Слушай, как ти беше името?
-Георги. Тате ми вика Гошо. А съучениците ме наричаха Гочето, Георги Калоянчев.
-Пък ние ще ти викаме Кали!

...
Завърших първи курс с „отличен” по сценично майсторство. А моят преподавател Сърчаджиев се уплаши, че мога да се вманиача от този успех и ми прочете цяла лекция. На всичко отгоре ми изяде питката! Горд от успеха, бях си купил една топла питка и тъкмо да я заръфам, той ме подбра:
-Да не вирнеш нос сега! – и си чупна от питката. – Да не почнеш да си мислиш, че си стигнал не знам къде! – и пак си чупна. – Да не си въобразиш туй-онуй! – нов залък от питката...
Говори, говори, доброто ми мисли човекът, сума ти мъдрости изръси, докато ми изяде цялата питка.
-Хайде, свободен си! Къде ще прекараш ваканцията?
- В Бургас – отговарям с въздишка.
- Много здраве на Стефан Караламбов да носиш! – и се загледа в празната хартийка, която все още стисках в ръка. – Брей, ами че аз съм ти изял питката?
- Изядохте я, я!
- Гладен ли си?
- И още как.
-  Ей ти пари, тичай да си купиш нова питка!
И професорите огладнявали. И те са хора, колкото да ни се струваха необикновени.”
с. 35-37

„Имах щастието да уча при светила на театралното изкуство – Стефан Сърчаджиев, Боян Дановски, Владимир Трендафилов, Н. О. Масалитинов... Мене ме е учил и Бабочкин. Борис Николаевич Бабочкин беше голям актьор, но характер – противен. И голям маниак. Всички режисьори идваха на неговите лекции в Театралното училище да го слушат. Помня едни упражнения. Трябваше да играя Мелничаря от „русалка” на Пушкин. Той ще поставя мизансцен, т.е. ще преподава как се поставя мизансцен. Аз се качвам на сцената и питам:
- Сега мога ли да застана ей тук?
- Не знаю.
- А като кажа това и това мога ли...
- Не знаю, Кали. Ти актьор ли си?
- Смятам, че съм.
- Тогава ще правиш това, което чувстваш.
Караше ни да мислим, да обосноваваме постъпките си, да бъдем логични. Много обичаше с мен да демонстрира това, което иска да ни внуши, че аз започнах да се скатавам, та дано извика някой друг. Но той заставаше с лице към сцената и:
- Где Кали? Кали на сцене!
Обичаше ме Борис Николаевич, но и аз като всички малко се страхувах от неговия характер.”
с. 40-41

„Създаде се Държавният сатиричен театър.
Възложиха организацията на моя преподавател Стефан Сърчаджиев. Рекох си: „Аз съм негов студент, от неговия клас – няма начин да не ме извика при себе си. На театралната сцена стъпих за първи път в негова пиеса. Пред филмовата камера застанах за първи път в негов филм. Няма начин, ще ме поиска и този път.
Не ме поиска. Напротив – казал, че и през ум не му минава! Защото вече съм играл в 5-6 филма. Защото съм популярен, а на него му трябват непопулярни!
...
...командироваха ме от Народния в Сатирата. Командированите бяхме: Стоянка Мутафова, Петко Карлуковски, Георги Раданов, Георги Попов, моя милост... Командировани, защото не се знаеше все още: ще го бъде ли този театър или не?
Бяха привлечени артисти и от други театри. Трупата беше попълнена.
На 7 април 1957 година най-младият театър разтвори завеса за първото си представление – „Баня” от Вл. Маяковски.

Това представление си беше един провал.
Твърде скоро „Баня” падна.
След неуспеха на „Баня” командированите от Народния театър са уплашиха и се завърнаха. В новия театър останахме само ние двамата със Стояна. За какво да се връщаме – там никой не ни чакаше с разтворени обятия, а тук с нас беше надеждата, че ще се случи нещо интересно. Освен това новите ни колеги до един бяха страхотни „чешити”: Татяна Лолова, Пенчо Петров, Жени Филипова, Георги Парцалев, Енчо Багаров, Димитър Георгиев – Пушкин, Леда Тасева... Нейчо Попов дойде от Оперетата малко по-късно. След една-две  постановки постъпиха Гришата Вачков и Кольо Анастасов. Оформи се артистично ядро, което като магнит започна да привлича други ярки дарования. Първите режисьори, които заложиха себе си за утвърждаването на Сатиричния театър бяха Стефан Сърчаджиев и Боян Дановски, а една-две години след тях се отдадоха на тази сцена Гриша Островски и Методи Андонов.”
с. 58-60

„Хора като него нямат възраст. Те са като самото изкуство – бушуват ярко и безпощадно, независимо от сезоните, от годините... Калоянчев издържа на всичко през годините – на славата, на парите, на съблазните на властта, на опиянението от огромните възможности, които невероятният му талант предоставяше...”
Станислав Стратиев

„Калоянчев – това е актьор с главни букви! Знам за него още преди да го познавам лично и професионално и винаги съм му се възхищавал... Калата е национално богатство.”
Крикор Азарян

„Голям, неповторим актьор! Калоянчев е явление в българския театър и кино. Винаги съм се възхищавал от неговия талант. Гордост за една нация е да има такъв актьор!”
Стефан Данаилов

Из книгата „Жив съм, ваш съм!, Георги Калоянчев, Издателство – „Дарба М” ООД, 1998. Мненията на другите са взети от корицата на същата книга.

Източник: http://www.cinefish.bg