След празника на Кърджали в съзнанието ми се върна един мой детски спомен. Бях на не повече от 10 години и всеки петък вкъщи идваше бай Хасан от село Бенковски. Той беше голям приятел на моя дядо, Димчо Михалевски, който си беше отишъл няколко години преди това. Идваше от уважение и приятелство към дядо ми, с когото заедно са построили много от шосетата от Златоград до Кирково. Баба му даваше да хапне, обикновено стар фасул и баница с ориз. Говориха си къде на български, къде на турски, който аз не разбирах. Тогава две неща ми направиха силно впечатление, които времето нe може да изтрие – топлотата, с която бай Хасан говореше и разказваше за дядо ми, и това, че ядеше баницата с хляб. Попитах баба защо този човек обича толкова дядо и по детски, защо яде баницата с хляб. Никога няма да забравя нейния отговор – хората са различни и ти трябва да приемеш това, а приятелството и човещината са над различията ни.
Изминалите празници на града ни не бяха обикновени. Освен заряда на 100- годишния юбилей от Балканската война и Освобождението на Кърджали, те бяха белязани от нещо, което не искахме да се случва. Нещо, което и на думи, и на дела се стараехме да не допуснем през последните 23 години. Въпреки слънчевия ден, вчера сянката на разделението тежко висеше над Паметника на освободителите на град Кърджали. Речите за толерантността и взаимното зачитане, за разума и общото ни бъдеще, звучаха фалшиво и лицемерно. Вчера историята и миналото ни бяха употребени. Евтино употребени, за конкретни цели на една политическа сила. Или по-точно за интереса на няколко човека от една политическа сила. Каква беше истинска цел на незачитането на ген. Васил Делов? Нима той е бил военен мародер, нима е издевателствал над цивилното турско население, нима e убивал без пощада турските войници? Естествено, че не. И това е потвърдено от архивите на Балканската война. Тогава защо един български военоначалник, чието име е неразривно преплетено с историята на града ни и на българската държавност, беше низвергнат от местните общински съветници от ДПС? Заради него самия и неговото дело? Не. Просто годишнината от Освобождението на Кърджали и номинацията на ген. Васил Делов, издигната с пълен консенсус от инициативния комитет, беше огромно изкушение за прокарване на разделителни линии между хората. ДПС не можа да издържи на това изкушение. Да използваш аргумента за незаздравели рани от един исторически факт със стогодишна давност, за отказ от почит към представител на българската държавност, има само две логични обяснения. Първото е, че си против българската държавност. Но това само по себе си е отвъд нашата Конституция и дори не искам да си помислям, че това е мотивацията на местните представители на ДПС. Второто обяснение е, че в желанието да се разделят хората и така по-удобно и по-лесно да се проведе дебатът и политическата битка на следващите парламентрани избори. Вероятно е това. Ниска по своята стойност цел, на изключително висока цена. Депутатски места срещу разделени хора и общество. Парламентарен комфорт срещу разпален национализъм. Власт и ресурси срещу похарчено бъдеще на хората от Кърджалийския край.
Кому е изгодно всичко това? Какви и за кого са ползите от тази тежка провокация?
С този безумен и провокационен ход ДПС цели да измести всички други аргументи на политическия дебат. Как да говорим за икономиката, за работни места, за земеделие и животновъдство, за образование и иновации, когато ние ще сме на два рубежа – разделени по етнос и религия? Мисля, че тези, които в неделя вдигнаха ръка срещу ген. Васил Делов самите те са изплашени от последствията, защото не могат да си ги представят? И са прави. Тази спирала е изключително опасна и трябва да бъде прекъсната незабавно. Хладнокръвно, с разум и тръпение. Провокацията е на лице, но ние не трябва да ставаме нейни заложници и съучастници. Трябва да спрем разделението в зародиш и ясно и високо, със силата на гражданския си глас да кажем „стоп“ на тези, които са готови в името на властта и собственото си благополучие да жертват общото ни бъдеще.
Мисля , че имаме шанс да спрем това безумие. Неувереността и неудобството, с които съветниците вдигаха ръце в неделя ми два кураж, че и самите те са го направили в голямата си част под вътрешно партиен страх. Но най-важното днес е да не допуснем да избуят политически страсти, шовинизъм и лесен популизъм. Да, по -трудно е да убеждаваш хората с политически аргументи и решения, но е по-честно. По- бавно се стига до сърцата и доверието на хората, когато не ги хвърляш в страстите на полето на етноса и религията, но това е единственият път към обединението и общото благоденствие.
И споменът за бай Хасан ми дава увереност, че съм прав.
Димчо Михалевски,народен представител
