Вълчо Златилов

Уникални свидетелства за взаимопомощта на християни и мюсюлмани по време на Балканската война вади на показ директорът на архива в Кърджали Вълчо Златилов.След многогодишни изследвания той привежда случаи, в които  българи мохамедани се включват на страната на Българската армия в освобождаването на Родопите.Приведени са и свидетелства на случаите когато и християни спасяват мюсюлмани,така и в обратната ситуация.Привеждаме пасажи от доклада на Вълчо Златилов,впечатлил участниците на провелата се в Кърджали международна конференция,посветена на вековния юбилей на Балканската война.

Във войната вземат активно участие българо-мохамеданите от Смолянско. От този регион в Македоно-Одринското опълчение като доброволци се записват 210 човека....асимилираните българи продължават традицията на активно участие в общата борба срещу султанската власт.  Примерът на Асанджик воевода - легендарния българо-мохамеданин от с. Угурли, Гюмюрджинско, сражавал се рамо до рамо с Капитан Петко войвода десетилетия по-рано, сега се повтаря масово.  Новооткрити документи в Държавен архив - Кърджали разкриват множество случаи на активно съдействие на българската войска от страна на местни български патриоти от асимилираното население. 

Така например, бащата на Хасан Сюлеймен от с. Стояново,  Бял-изворска община – Сюлейман, “чувствувайки се българин, макар и на времето възприел мохамеданската религия, през 1912 г. по време на Балканската война се явил изцяло в услуга на българската армия и за тая му вина през 1913 г.  по време на реокупацията е обесен в с. Бял извор”. Поради оказана съпротива на представителите на султанската власт в опитите й да се противопостави на настъплението на българските войски с живота си заплатили през 1912 г. още ходжата в с.Чеганци /Хаджикьой/, Чернооченско/ и кмета на с. Текенелер.

Голяма част от войниците на опълченските и редифски полкове на турската армия, съсредоточени на този фронт и попълнени с войници от Родопите напускат още в началото на войната частите и се прибират по домовете си.  Тези българи, макар и вече в една или друга степен асимилирани от турската феодална държава не желаят да воюват за султана и не приемат войната като война за вярата си.

Златилов привежда и конкретните случаи на взаимопомощ:

При първия от тези случаи – станал в центъра на Кърджали, два дни преди Освобождението му, българският абаджийски еснаф, състоящ се от няколко българи от Смолянско и част от техните семейства  изпада в голямо затруднение. Напускайки панически града, една част от изселващите се в посока на турската граница военни и цивилни местни жители се отдават на грабежи и обири – най-вече на стоки и материални ценности на оставащите в града техни съграждани. Особено привлекателна за тези грабежи и обири става  съхраняваната в няколкото склада в центъра на града стока на българите абаджии. За да се възпрепятства подобен грабеж на проведено на 6 Октомври заседание на представители на   българския абаджийски еснаф в дюкяна на Иван Папучаров, абаджия от с.Полковник Серафимово, се взема решение за пазачи на стоката в складовете да бъдат оставени Райчо Момчилов и Иван Папучаров – и двамата от гореспоменатото село, а децата на абаджиите да бъдат изпратени по родните им места в Смолянско. Въпреки поставената охрана обаче, складовете са нападнати на два пъти, с цел да бъдат ограбени.При нападенията единият от пазачите – Иван Папучаров е заловен от нападателите, но благодарение на застъпничеството и защитата, оказана му от Халибрям Хаджиреджебов – униформен войник от турската армия от с.Орешене / Хасъмлар / и  цивилния гражданин кел Исмаил – местен рибар от Кърджали, успява да се спаси и запазва  живота си. Запазват живота си и другите останали в Кърджали българи абаджии. Аналогичен на този е и другият случай на проявена взаимопомощ и разбирателство между българи и турци, станал по същото това време в с.Сярци /Мачиклар/, Момчилградско. Освобождаването на Кърджали на 8 октомври 1912г. изненадва установилата се в това село българска общност от няколко зидари, абаджии и калайджии от Смолянско. В спомените си за вълненията,обхванали ги в тези, ставащи пред очите им исторически за Родопите събития Георги Пеев Стоянов, 11 годишен младеж от с.Чокманово, Смолянско разказва:”…заедно с баща ми Пею Стоянов и калеко ми Манол Безергянов работехме като зидари за тогавашния  първенец и мухтарин на селото Молла Мустафа Халилов,който по-късно беше дълги години кмет на с.Гледка. / сега квартал на Кърджали – б.а./...На 8 октомври Кърджали бе превзет от българските войски. Военните действия спряха и разузнавателни кавалерийски части почнаха да идват в близките до нас села... Помня като днес – бе неделя, селяните бяха разтревожени че наближавала българска кавалерия, извикаха ни и трябваше веднага да отидем да ги посрещнем /кавалеристите-б.а./ с цел да не сторят нещо лошо из селото... Ние отидохме при тях. Но, о чудо! Кавалерията се оказа, че е турска, идваща от Момчилград. Офицерът разбра, че сме българи и ни обвини, че сме били шпиони и че ще ни заколят... Потеглихме заедно с кавалерията и дойдохме в селото до мехтепа /селското училище/, където се бяха събрали всички селяни, начело с Молла Мустафа.” Там, в разговор с турския офицер, Молла Мустафа и неговите съселяни се застъпват категорично в защита на българите зидари и ги спасяват от явна смърт. Три дни по-късно случаят се повтаря – но, вече с разменени роли. При влизането на българска кавалерийска част в селото в крайно затруднено положение се оказват на свой ред Молла Мустафа и неговите съселяни – турци. Благодарение застъпничеството на българите, този път спасени от смъртта са местните турци.

               Проявите на разбирателство и взаимопомощ между цивилното българско и турско население по време на военните действия от 1912г., / а и след това/, явно  не са били изолирано явление, характерно само за района на Кърджали. Сведения за такива прояви откриваме и за районите на Крувовград и Ивайловград,отбелязва Вълчо Златилов.

Кърджали бг вести