51 са акредитираните висши учебни заведения в България. Това са ВУЗ-ове, които получават финансиране от държавата. Всяка година от тях излизат десетки хиляди с диплом за висше образование.

И неизменно се сблъскват с въпроса – повод за гордост или за срам е BG дипломата?

Фундаментална промяна в системата за висше образование в България след 1989 година бе възприемане на западния принцип за прием в университета. Най-кратко той може да бъде описан така „Влизат всички, които искат, завършват само тези, които могат“.

Например в университета в Мюнхен по специалността „право“ годишно влизат около 600 студенти. Завършват обаче средно по 150.

Не може да не се натрапи сравнението със Софийския университет, където в тази специалност влизат 300, а се дипломират 400. Обяснението е просто - прехвърлят се от други специалности по време на следването.

Преди 1989 година при влизане в университета ни събираха дипломите за средно образование. След завършването, заедно с дипломата за висше, ни ги връщаха с печат на титулната страница „не е последна“.

Имаше защо. По онова време така нареченият „млад специалист“ започваше със заплата 170 лева, докато много други професии, за които не се изисква висше образование, се радваха на двойни и тройни заплати. Идеята беше, че щом държавата е инвестирала пари в твоето образование, ще работиш по специалността си, макар и зле платен.

Напълно в тон с някогашната представа за „даскала“ - „закърпен, но чист и спретнат“.

Докато днес... Днес не е никаква сензация ядрен физик да продава чушки на пазара, летец-изтребител да шофира такси, изкуствовед да е „продавач-консултант“ на щанда за дамски превръзки.

Пазарна демокрация.

В която с най-слаби пазарни позиции е държавата. Която не се интересува от своята инвестиция. И мнозинството младежи с диплом в джоба поемат на Запад. Където ценят знанията и компетентността.

В света са известни два начина инвеститорът в образованието, в случая държавата, да накара обучените си кадри да работят в негов интерес. Единият е принудително-административният, практикуван от соца с така наречено „разпределение“, другият – пари. Сиреч – висока заплата.

Държавата обаче не се интересува от инвестицията си. ВУЗ-овете пък са автономни. Всъщност, не е и тяхна работа да мислят за реализацията. Това е работа на субекта, който дава парите. Държавата.

Автономията на ВУЗ-овете пък прекрачи границите на разумното и типично по български се превърна в машина за пари.

Приемните изпити например все още се провеждат, защото за тях се плаща. Друга смислена причина не виждам. Повечето ВУЗ-ове приемат оценката от матурата за вход, други искат оценка по определен предмет. И повечето са оставили приемния изпит като допълнително перо в бюджета си. Например, за специалността „История“ се кандидатства с... „английски“. Може и друг чужд език.

Всъщност, може всичко, стига да платите.

Попаднал в Алма Матер, българският студент много бързо разбира, че изпитите също са въпрос на пари. И това не е непременно рушвет, банкноти в плик. Може да е например изискването за даден изпит да се учи единствено по учебника на преподавателя, който пък съвсем случайно струва доста солидна сума.

Разгръщал съм такъв учебник, той представлява преливане от пусто в празно на цели 300 страници.

Като резултат от подобно образование получаваме невежи с диплом за висше образование. Спомням си например разговор с млада дама, която прояви възхитително невежество за българския символизъм. Имена като Емануил Попдимитров, Теодор Траянов, дори Николай Лилиев й звучаха екзотично и непознато. Което всъщност не е голяма драма, ако пропуснем факта, че младата дама бе завършила не друго, а „Българска филология“.

Но да се върнем на основния инвеститор в българското образование – държавата. Вместо с грижата на добър стопанин да следи за своята (огромна) инвестиция, и да очаква образованите с нейните пари младежи да работят по професията си, за да има възвръщаемост на вложените средства, тя, държавата, реши да сподели разходите. Като разреши платеното обучение и одобри огромни семестриални такси. Грижата по обучение на студентите е грижа на самите студенти.

ВУЗ-овете стават печеливши ООД-та, машината за пари се върти на пълни обороти, а какво се получава като резултат, никой не го е грижа.

А за завършващите студенти, в голямата си част бъдещи безработни, остава да се чудят повод за гордост или за срам е дипломата им от български ВУЗ ООД.

Тодор Кръшков